КАРДАМОН:

Това са плодовете на елетария от сем. Зингиберови.
Както повечето подправки, използвани в Източната и Далекоизточната кухня има антисептичен ефект, леко дразни нервната система, стимулира апетита. Предпочитана подправка в Индия – често срещана съставка в различните кърита. В арабския свят е предпочитана за ароматизиране на кафе.
(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет)
Някъде (за мой срам не си спомням къде) прочетох, че в арабите предпочитат кафето си ароматизирано с кардамон. Понеже съм отявлен любител на кафето, реших да проверя какво е. В едни по-далечни години, екзотичните подправки не бяха често срещани, та ми се наложи доста да потърся, докато се сдобия с пакетче кардамон. Първата ми работа беше да си направя кафе.  Доста… странно,  съвсем различно на вкус и невероятно източно ми се стори кафето. Но не повторих. Силен аромат – не може да се опише – има лимон, има канелен нюанс, има индийско орехче и какво ли не още. Използвам познати имена, за да дам някакво обяснение.
В последствие намерих незаменимо място на кардамона у дома. Счукан, заедно с още някои други неща  го слагам във фалафела (пусти фалафел), някои други блюда, сладкиши. Например аз правя най-хубавите меденки от всички мои познати (боже колко съм скромна).

Дойде ред на няколко подправки, които всеки познава. Лично на мен са ми много скъпи – връщат ме в деството, свързвам ги с пролетта и лятото. Става ми топло, мило, родно на душата. Предполагам като на всички вас.

МАГДАНОЗ:

Двугодишно растение от семейството на копъра – Целинови.  Това растение е изключителен източник на витамини и микроелементи: калиеви, калциеви, железни соли. Един от първенците сред природата по съдържание на вит. С, каротин, вит. Е.
В народната медицина има широк спектър на приложение (нищо чудно с толкова ценни съставки), в козметиката също е доста прилага – например сока избелва.
(Източник: Целебната сила на подправките)

Къща без магданоз в България аз не знам. Слага се навсякъде. Тази подправка носи вкуса на лятото. Салата от печени чушки с  чесън и магданоз, шопска салата, всяка лятна гозба, поръсена със ситно нарязан магданоз…
Един мой преподавател разказваше, че според исторически източници, по време на балове във френския двор, по подовете било пълно с магданоз. Етеричното масло имало, хм, едно специално въздействие в/у дамите и господата, карало ги да се сприятеляват доста бързо едни с други…

ДЖОДЖЕН:

Многогодишно тревисто растение от сем. Устоцветни. Култивиран вид. Съджа ментол (много ясно).
Природет атисептик, спазмолитично действие, подобрява работата на стомашно-чревния тракт. В народната медицина се прилага при болки в стомаха,  при простуди, заболявания на черния дроб, при преумора и тн.
(Източник: Целебната сила на подправките)

Не мога да си представя боб, бял ориз, агнешко без джоджен. Ръся щедро, сушен, пресен, каквото има. В Турция  е доста ползвана подправка.  Имаше една рецепта за агнешко със сос от кисело мляко и много джоджен.
Това растение също е неразделна част от късната пролет и лятото.  През зимата, когато сина почне да накашля, вадя торбички и бурканчета и щом пусна малко джоджен в чайника, ми става по-оптимистично.

Както казах някъде, първата ми среща с карамфила беше когато открих едно пакетче в стара дамска чанта. Такъв тайнствен, остър мирис. Баба ми, която го беше забравила там, ми обясни какви са тези странни неща. Като сдъвках една пъпка, имах впечатлението, че поех капка силен алкохол. Тогава съм била дете и имах странни асоциации. Дълго време не го харесвах – всяка Коледа майка ми купуваше немски бисквити, които не понасях. Едва като собственичка на кухня (е, първата беше под наем) си купих едно пакетче. И то заради Коледно вино (нали знаете колко е заразно това време на годината). После стана неотменна част от бурканчетата ми с подправки.  Не мога да си спомня – меденки ли се опитвах да правя или фалафел  (тъй като налучквах рецептата за любимия ми фалафел -от него започна всичката ми любов към източните вкусове).  Или пък просто съм чела истории за Ориента, или пък Габриел Гарсия Маркес, Исабел Алиенде… Но карамфила е специална подправка. Когато го счуквам в хаванчето аромата ме понася, избистря ми погледа. Всъщност в моята кухня, обичайно, той и канелата са неделима комбинация. Различни са само пропорциите.  Но, интересна работа:  карамфила също както и канелата слагаме в сладко, солено, в напитки, дори в парфюми.
Някъде прочетох, че при зъбобол ако се сдъвче едно карамфилче, страданието се уталожва.  Не съм имала случай да  пробвам, но щом още китайците са го дъвкали при срещи с императора,   надявам се до наши дни да е донесъл само добри неща.

ЧЕРЕН ПИПЕР:

Това са плодовете на едно увивно тропическо растение – сем. Пиперови.  Отглежда се по доста интересен начин – ще посоча линкове, където това вече е обяснено.
Подправката произхожда от Индия и има богата история.  Тя е една от първите, пренесена в античния свят на стара Европа, преминала през Средновековието и останала до днешни дни.  В миналото, поради високата си цена е използван като залог, валути, въобще като разменна монета му държавите. Черният пипер е бил част от причините за развитието на Португалската, Испанската, Холандската морска история.
Растението съдържа  етерично масло, вит. С, пиперин и тн. Колкото по-високо е съдържанието на пиперин, толкова е по-качествен. Пиперът се цени заради консервиращите му свойства, приятния аромат и вкус, които подобряват вкуса на храните. Но употребен в по-големи количества, пиперът дразни, дори може да увреди храносмилателната система.

В зависимост от момента на бране и последвалата обработка има няколко вида пипер:
черен

недоузрели, изсушени на сянка плодове. Най-популярния вариант, всестранно приложение

зелен

недозрели плодове, изсушени или мариновани, интензивен вкус и аромат. Използват се предимно като добавка в сирена, меки колбаси

бял

узрели плодове, с отстранена обвивка. По-слаб вкус, аромат. Използва се при нужда да се запази първоначалния вид на ястието.
Ето допълнителна информация: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD_%D0%BF%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D1%80

(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет )

Едва ли мога да кажа нещо ново за тази подправка. Тя наред със солта е задължителна във всяка къща. Като малка много се забавлявах да броя зрънцата за всеки буркан щом станеше време да правим кисели краставички. Като по-големи се разкихвахме с негова помощ. Като още по-големи, вече далеч от дома, много вървеше със сутрешните супи след нощните купони.  Едва ли сте пропуснали да хапнете гореща пилешка супа към 4.00 някоя сутрин, поръсена с много черен пипер – когато страстите са поуталожени, краката тръпнат от танци (бесни), а вкуса на водката вече не  е толкова приятен.
Зимата, щом почне кихавица, кашлявица и хрема – пилешки бульон с черен пипер и лимон, ми връща всичката сила за живот. Това е много по-лекия вариант на греяно червено вино с черен пипер (казват, че и ледник може да стопи).  Ех, спомени.

РОЗОВ ПИПЕР:

Въпреки името и външния си вид, това не е пипер.  Представлява изсушени плодове на един вид дърво – американски ясен. Имат много приятен розово-червен цвят.  Използва се предимно за рибни ястия и различни подправъчни смеси.
(Източник: Интернет)

По принцип аз съм идеалния потребител – винаги пробвам всичко ново, което видя на пазара. И понеже съм ценител на добрия вкус – доколкото ми стигат акъла и възможностите – предпочитам пресните неща, вкл. Прясно смлени подправки. За това си купих една мелничка със зърнена смес – да си я сложа на масата и да си подправяме сервираните ястия. В мелничката имаше всички видове пипер – черен, бял, зелен и розов. Дали прекалявам, не знам, но мога да се закълна, че вкуса става божествен.  Основните ноти се засилват, по-пикантно звучене и тн.
Розовият пипер е използван и в парфюмерийната индустрия. Свеж, подправъчен аромат, някои от доста изнестните парфюми, с аромат на розов пипер:  Burberry the beat, Chanel allure sensuelle,  Kenzo Tokyo и тн.

РОЗМАРИН:

Листата на вечнозелен храст от сем. Устоцветни . Те са игловидни и твърди, с много силен аромат, щом се сдъвкат се усеща лека горчивина.   По химичен състав е доста богата тази ароматна билка, най-ценени са етеричното масло, антибиотичните вещества.  От медицинска гледна точка има диуретичен, противомикробен, тонизиращ ефект.  С него се лекуват много неща: болки в стомаха, сърдечни неврози, астма, кашлица, ревматизъм.  За козметичното и парфюмерийното производство е много ценна съставка.
Розмаринът, в превод от латински ros marınus – морска роса, има силна историческа аура. Вярвало се, че съхранява младостта, подпомага паметта, използван е дори в църковните китки при миропомазване и тн.
Тъй като произхожда от Средиземноморието, розмаринът е част от така наречената Средиземноморска диета. Той е характерен още за френската, немската, английската кухня. Предпочитан при приготвянето на пиле, риба. Освен това, подпомага храносмилането и се слага в подкрепа на същото в трудносмилаеми храни (особено в някои немски ястия).
Това е силна подправка и подтиска по-нежните аромати. Предпочитат се комбинации с дафинов лист, лукове, черен пипер.
(Източник: Целебната сила на подправките, Билките в България, Интернет)
Когато открих розмарина, тъкмо започвах да задълбавам в кулинарните науки.  Един от първите подаръци на моята свекърва (честно заявявам – много добра жена, благодарна съм на съдбата, че тя ми се е паднала в тази роля) беше една кулинарна поредица – „Уверени в кухнята”. Та в нея имаше една изключително апетитна снимка (заедно с рецептата, разбира се) на печено пиле с клончета розмарин. Естествено, че я сготвих,  френска кухня… Но, както казах, доста силен аромат и вкус, пестеливо трябва да се работи.  При мен се получи малко пренасищане, защото като всеки новак, не успях да преценя  количеството, не бяхме свикнали със силния аромат, и не можахме да изядем чудното пиле. Ето колко е важно да се слушат по-умните хора.  Е, после вече ставаха нещата – риба, бисквити…
Един септември бяхме на о. Тасос. В градината на хотела, бяха посети толкова много храсти розмарин, че аромата му се носеше из въздуха, плътен и омайващ (може някой път да разкажа и за това пътуване), с ръка да го хванеш.  Имах огромното желание да си разровя някоя леха и да помъкна към дома колкото корени успея да взема. Естествено, не го направих.  Ама  сега съжалявам, защото поне три пъти се опитвах да засея храстчета у дома, докарвам ги до 20-30 см и после си заминават.  Уханието с нищо не може да се сравни, напомня зноен летен ден на брега на морето. Всъщност като си помисля още малко и на топла лятна нощ, отрупана с много романтика, може да напомня също.

Всички приложени снимки са взети от интернет. Под всяко изображение е посочен източник.

Когато бях малка, много обичах да чета приказки. Винаги се намираше някоя баба знахарка или друг подходящ персонаж, който да приготвя нещо – гозба, печено, даже просто обикновено еликсирче . Все още живо си спомням приказките от 1001 нощ – дъха на амбра в Синдбад, розовата вода, шербетите от трапезите… В българските приказки винаги се намира омайно биле – ако си припомним разните самодиви, дето пленявяли юнаците с вълшебните треви, които пък с помощта на други чародейни съставки се спасявали, картината става така ухаеща, че се загубвам.

През летните ваканции живеехме на село – при баба и дядо, което да ни даваше доста свободна среща с природата. Вечер, често ме пращаха до градината да набера магданоз или копър за салатата или таратора. Заседявах се край ароматните треви – обичах да мириша копъра, но магданоза си го хапвах като младо яренце – направо от лехата. Друг един ярък спомен е стенния сервиз за подправки на баба. Докато пиша това, ужасно съжалявам, че не помолих родителите си, да ми го запазят. На една дървена етажерка, бяха подредени порцеланови кутийки, всяка надписана: брашно, захар, дафинов лист, канела, бахар… Кой знае какво чудо на соцдизайна е този сервиз, но като малка умирах да бърникам из купичките. Всъщност, само в една-две от кутийките се съхраняваха написаните отпред аромати. Баба ми гледаше да свърши домашната работа, а тя не включваше волни програми с кухненски подправки. Използваше стандартните, без много церемонии – черен, червен пипер, сол, магданоз, копър, дафинов лист, индрише за компота от дюли и май друго нямаше. Но когато ми се отдадеше случай, разпитвах какво е бахара, за какво се ползва лимонтозуто и тн. При другата ми баба се забавлявах, като ровех из старите дамски чанти, в една от които имаше пакетче карамфил. Миришеше ми странно, някак си далечно и необикновено. Щом се почувствах по-уверена сред тенджерите, зеленчуците и всичките там екстри, почнах да се оглеждам. Гозбите, които знаех, бяха вкусни, но все мислех, че са леко скучновати. Едно по едно бурканчета с подправки оживяваха етажерките. Бума настъпи, когато проявих здраво (или нездраво според мъжа ми понякога) любопитство към екзотичната кухня на Ориента (а после и към тази на съседите). Ако подходя научно, ще кажа, че съм използвала нещо дидактично в методите ми на опознаване с подправките. От познатото към необятното, дето се казва.

Интереса ми към подправките расте и ето моя челен опит:

КАНЕЛА:

Общо инфо: Тя се добива от кората на различви видове дървета и храсти от рода Канела на сем. Лаврови. Предпочитана е цейлонската, а разновидност е китайската (която е с по-горчив вкус, по-евтина е и по-масово се използва. Изсушената канелена кора има деликатен аромат, сладко-парлива. Медицински погледнато: успокоява стомаха, възбужда апетита, има противомикробни свойства.

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Спомням си преди всичко семейното летуване във Варна. В една закусвалня продаваха мляко с ориз и когато си купувахме, една леля благодатно ръсеше супени лъжици от кафявия прашец отгоре му. В началото старателно избягвах поръсените участъци, докато не се прелъгах някак си и от тогава едното без другото не може. Плахо употребявах канела – в началото само в кексовете и сутляша. Един ден в пристъп на екстравагантност сложих малко на картофената яхния. Никой (т.е. мъжа ми) не изпротестира. Канела та е задължителна подправка у дома. Като удар в десетката е присъствието и в рецептата ми за фалафел. Много обичам фалафел и доста материал изчетох – благодаря на майчетата от Турция и Близкия изток от форума на БГ Мамма – докато открия точната комбинация на съставките (за нашето семейство). Миди с ориз – имам невероятна рецепта, която считам за подарък от едно момиче – Кайги, споделило я с мен пак в БГ Мамма, както и едни пилешки филенца, скътани в невероятен сос… Несъмненото предимство на тази подправка е двойнствената, че и тройнствената и природа: можеш да я сложиш и в солено, и в сладко, и в напитки. Патент у дома са много бързи и лесни меденки. Коледното вино открих преди 2 години, кафета разни. През зимата любима напитка на мен и сина ми, е топло мляко с канела.

КОРИАНДЪР:

Общо инфо: Тревисто растение от сем. Целинови. Използват се плодовете и листата. Невероятно широк спектър: консервиращи, лечебни свойства. Спомга храносмилането. В Ориента е еквивалент на магданоза у нас. Слага се в началото на готвенето, за да се развие и засили аромата. В Европа е предпочитан като съставка на различни маринати.

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Като младши готвач мислех, че експириментите в кухнята са винаги успешни. Ми всеки сготвил нещо повече от бъркани яйца, знае, че подобно твърдение, често, си е чиста глупост. Дълбоко бях разочарована, че мъжа ми не хареса супената лъжица кориандър (не смлян) в една от картофените ми вариации. Кориандъра има един такъв остър лъх, който напомня на сушен лимон, че обръща езика, когато е непремерен. Да ви кажа, половината от сготвеното отказа да се раздели с кориандровите семена и отиде в коша. Сега много внимавам къде слагам и гледам да ползвам предимно смлян. ……..

БАХАР:

Това са плодове на дърво – аптечна пимента, сем. Миртови. Стипчиво-люти зрънца. Повишават апетита, подобно на кориандъра има добри консервиращи свойства. Успокоява стомаха.

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Много често си купувам някоя подправка, дето не я знам за какво е, после почвам да я проучвам и да и търся манджата. Нещо като копчето и балтона съм аз. Докато нацеля рецепта за рибена чорба минаха години. Едва наскоро поднових съдържанието на бурканчето с бахар в къщи.

КИМИОН:

Това са плодове на тревисто растение, сем. Целинови. Подобрява храносмилането – затова се използва в ястия от зеле и други трудносмилаеми храни (тлъсти меса също).

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Първата мисъл е кебапчета. Втората е салам. Третата е всичко останало. Но най-добра е комбинацията с риба, колкото и странно да звучи. Фалафела (макар да го споменах при канелата) също е част от отражението на тази подправка у дома.

СУМАК:

Плодове на храст (Rhus coriaria). Използват се смляни, има кисел вкус, подправят се салати, кебапи. След като открих любовта си към турската кухня, мъжът ми реши да ме изненада за оня празник, дето уж не го празнуваме. Т.е. ние си го празнуваме, ама по друг начин. След един 8 март, за един 10 ли беше, 15 ли – няма значение – отидохме семейно, без детето, на вечеря в турски ресторант. След дълго проучване на менюто, съпруга ми, който е доста взискателен относно храната си, избра да опита салата фатуш. Невероятна е, от нас да го знаете. И аз като добра съпруга също така, реших да я приготвя у дома. Само дето зациклих. Нямах сумак. В нашия град не знаех къде да търся, за това прегледах пазарното инфо и ангажирах една камара хора да ми донесат от София. Тази подправка е странна. Малки тъмночервени зрънца (все си спомням една картинка от учебник по руски, която беше озаглавена рябинка), с леко кисел вкус. Това е най-познатата част от вкуса му. За останалото се иска въображение, но аз няма да се възползвам.

Всички приложени снимки са взети от интернет. Под всяко изображение е посочен източник.

Улица за аточасти

Дюнер

От тук насетне, щом седнехме някъде да хапнем или пийнем, винаги се намираше някой, който поне разбира български (но повечето момчета, които ни помагаха в поръчването си бяха българи). Щом разбра, че сме гладни, нашенчето от дюнерите веднага ни донесе 2 чинии с парчета топла пита и нещо като шарена сол – да не вземем да примрем докато притича с поръчката. Тук отварям скоба и искам да кажа нещо за хляба:  яжте хляб ако посетите Турция. Има много видове, с мая, без мая, но всичките са вкусни. Някои от питите бяха поръсени с една подправка: чорек оту – челебитка. Представлява черни, дребни семенца, с които турците поръсват хляба (особено празничните – така ми разказаха) и придава един по-особен вкус: на печено, земя, на сух вятър (или може би ставам прекалено отнесена).   Все още имам у дома такава, но си я пазя за зимата, като стане студено – да замеся питки , да сложа аромата отгоре и да си мислим за лято и екзотика. За хляба, питите, питките и прочее може още много да се говори, но темата ми е друга.
Като донесоха препълнени чинии, едно от момичетата от компанията рече: Бе това аз не мога да го разбера. Нали у нас, уж, същите неща слагат, само дето ти го завиват в питка, пак турци или араби ги правят дюнерите, пък вкуса е толкова различен тука?. От въздуха е, от въздуха.
Успях да изям половината порция от глад, другата половина изядох от лакомия.  И вие така ще постъпите, да знаете.
След като качихме средно по 1,5 кг на човек, тръгнахме да си ходим към хотела. Да отморим, да вземем душ и да ходим да пушим наргиле на Златния рог. Тръгнахме пеш, но като установихме колко сме далеч от резиденцията ни, решихме да ползваме трамвай. М/у другото в Истанбул, противно на очакванията, лесно се ориентираш. Трябва да знаеш името на квартала, а по-добре да имаш и карта.  Улиците са пълни с табели, в трамваите има ясна схема, един приятен женски глас ти казва всеки път къде точно спира трамвая, а като капак вървят надписи по светлинно табло. Ако не бяха мащабите и прийома на движение, човек ще сметне, че се е качил в някои ултрамодерен японски влак.  Освен това, вагоните са чисти, билета не беше скъп. Какво повече.
Привечер, пременени, освежени и гладни решихме да си спазим едно обещание. Седнахме да пийнем и евентуално да хапнем в ресторанта на момчето, което първата вечер ни помогна да намерим работеща кухня.   За огромно съжаление, менюто не даваше добри сигнали. Бяхме настроени за искендер кебап, гозбички, разни глезотийки, а картата споделяше ограничени възможности.  В интерес на истината, уговарящите те да влезеш някъде прекаляват с рекламите.  Така че, осведомете се предварително, доколкото можете, какво ще намерите и дали това искате, в харесаното от вас място.  Но понеже момчето на всяка цена искаше да отбележи точка , много прекали. Един от групата  се предаде и си поръча кебап, с уговорката, че същото ще сторят  и останалите, стига яденето да е добро.  На тръгване, нашия домакин се натъжи (ми не ставаше кебапа), но веднага ни покани да видим магазина за сребро 10 метра по-надолу. Няма празно!
В следващия ресторант ни увериха, че искендер кебапа там е най-идеалния възможен, другите кебапи са от перфектен нагоре и всичко мигом светна пред нас, докато не стигнахме до бирата. Келнера с един замах изби всички: ми ние не предлагаме алкохол. Обаче, професионалистът  си е професионалист, каза, чакайте да кажа на боса и няколко минутки по късно видяхме 2-3 сервитьори, наредени в колонка, победоносно усмихнати, да ни носят бира в чаши  за безалкохолно.  В Турция най-масово предлаганата бира е Ефес, която е доста приятна, стига да не забравят, че тази напитка се пие студена.  Запознати споделиха, че в  по-малките градове било още по-трудна работата с алкохола, имало места, където тази екстра е непозволена. Веднъж им сервирали бирата хем в шарени чашки, хем  увита в торбички.

Ресторант на уличка в старата част на Истанбул

След като хапнахме, решихме че е добре да разпуснем покрай някое наргиле. За място бяхме си харесали моста Галата, който е двуетажен. На първия етаж имаше кафенета, ресторантчета, локали, а втория етаж си беше обикновен мост, с много рибари. Разказаха, че ако са в пълен състав, кордите (наредени една до друга) образували нещо като перде за седналите на долния кат.
Разположихме се на една маса, поръчахме си каквото пожелахме и донесоха наргилето. Хигиенно, хората бяха решили проблема така: раздаваха накрайници. Който си пожелае, получаваше пластмасов накрайник, във весел цвят и си пушеше с негова помощ. Имаше богат избор от аромати: ябълка, капучино, роза, незнамкакво си и тн. Богата палитра беше. Ние поръчахме нещо и запушихме. На практика пушене нямаше. Образуваше се един дим в малко по-обемни количества, но не се усещаше. Все пак купона е голям и става весело. В кафенетата наоколо, хората също добре се веселяха – пийваха, хапваха. В едно от заведенията имаше музика на живо, свиреха китари, пееха страстно. Публиката също се намесваше в пеенето.
Когато си тръгнахме (вече за лягане – дълъг ден мина), оживлението по улиците беше намаляло, но хора имаше въпреки късния час. На близкия кей, имаше спряна лодка, а по брега бяха разхвърляни малки масички и столчета. На лодката димеше скара, рибаря предлагаше улова си, готов за късна вечеря. 5 метра по-вляво димеше количка, от която продаваха царевица. По-встрани имаше тараба, на която се продаваше нещо друго за хапване. Омаяващо – всичко около тебе се движи, дими, всеки (едва ли не) продаваше нещо. Калейдоскоп!
Малко по-нагоре от брега, улиците бяхя тихи, тук таме имаше малко боклуци, последните работещи магазини затваряха. Трябва да е било около 23.00 –  24.00. Явно мястото беше от по-спокойните откъм нощен живот. Но каква радост – сладкарничка, тясна като коридор, все още предлагаше баклавички. Щом се спряхме, продавача извади 2 парчета, наряза ги като възрастен и опитен хирург и почерпи. Купихме по малко – да засладим.
На другия ден, събрахме багажа и с малък пазарлък на платения паркинг тръгнахме на последен рейд, а после към дома. Макар да предполагахме, че в неделя магазините не работеха, направихме опит за пазарене. Освен на пустия търговски квартал (Аксарай, мисля, че беше) се насладихме на огромните витрини. Прозорци, колкото два етажа, грабваха погледа и го препращаха към следващия. Е, натоварихме се на колите и тръгнахме към границата. Планирахме да спрем в Силиври, а после и в Къркларели (така май се пишеше). Във второто градче имаше магазинче за баклави, които били от типа да си оближеш пръстите. Най-добрите.

Златният рог.

Потеглихме към Силиври, а по пътя разсъждавахме, какво ще правим в това градче. Там някъде имало добър МОЛ, но на нас мерака за пазар беше секнал – 2-3 дена изкарахме на педал и май се бяхме поуморили. Решихме просто да походим, а ако нещо ни хареса – да се подкрепим. Естествено всички пътища водят към Рим – без изненада се озовахме на прекрасна крайбрежна алея.  В неделния ден, хората бяха се отдали на прости удоволствия – по тревата, в беседки, в кафенета и ресторантчета,
а даже и по лодки в морето, хапваха, пийваха, пееха – общуваха си. В България семейните забавления текат, като че ли, по друг начин. В една беседка имаше особено весела компания – свиреха на китара и пееше един мъж, имаше много добър глас. Понеже песента ми звучеше странно, но ми харесваше, пък и да си кажа правичката от ученическите си години (с малки изключения) не бях виждала някой да свири и да си пее от душа и сърце, та аз така нахално се зазяпах в хората (ама наистина не се усетих), че чак им привлякох вниманието. Засрамено заситних след моите хора.
На края на алеята имаше едно прекрасно кафене – градина с различни уютни кътчета, цветя, лозници, съвсем до морето, направо на носа. Имаше от меките фотьоли (онези странни работи, дето са пълни с нещо като едър пясък и заемат формата на тялото ти и то в каквато поза си се проснал отгоре им). Ако не беше здравото турско кафе, хич нямаше да удържа фронта и със сигурност щях да дремна там, край Мраморно море, а останалите вероятно биха припявали полегнала е Тудора…
Както и да е, тръгнахме си и таман излязохме на открит път и като се изля един дъжд, ама от щедро по-щедро валеше – някой изливаше пълни кофи върху земята и то със замах. Наложи се да спрем на пътя, защото чистачките не смогваха.  Като спря дъжда, тръгнахме по едно странично шосе към Къркларели. Еми нямаше дупки да ви кажа. Малко градче, по улиците нямаше много хора, но и часа беше един такъв – 15.00. Тръгнахме да търсим едно специално място за хапване, водача на групата още помнел кюфтетата дето му ги поднесли там преди време. Ресторантът беше като от каталог. На Балкантурист, обаче, каталога. Качиха ни на луксозния втори етаж – там нямаше никой, пазеха го за по-специални случай
явно. Веднага се намери едно българче, което ни обясни спецификите по менюто, донесе една супа от съседния хоремаг (щото не бяха я сготвили този ден, но за клиента няма няма) и ни остави.
Там ядох най-вкусния адана кебап. Като тръгнахме да плащаме, всеки събра каквото може: евро, лири,
левове, хората приеха всичко с усмивка, благодариха и ни пратиха със здраве към Българско.
Като тръгнахме към колите, нападнахме една сергия за плодове и зеленчуци, откъдето си купихме пъпеш, изкупихме киселото мляко от един магазин и влязохме в баклаваджийницата. Лелеееее – напълни ни се окото: обикновена, с орехи, с мед, с шам фъстък и сигурно и още е имало, а като гарнитура малки тулумбички (ама нежни, нежни). В малко помещение, с две масички, и мнооого тави, майстора сам предлагаше стоката си. Колкото и забутана да беше сладкарницата човека нареди всекиму баклавичките във фирмена кутия, като че ли ни ги подаряваше. Когато дойде ред да плащам, нямах под ръка 50 куруша
(така мисля, се казнаха техните стотинки) , тръгнах да търся, продавача чак се притесни. Едва успя да ми обясни жестомимично да не се тревожа за глупости.
Вечерта се прибрахме у дома, обаче така ме омая Истанбул, както и страната, че 3-4 години по-късно все още мога да разкажа с такива подробности за нашата разходка.
Надявям се, че успях да предам и на вас малко от чара и гостоприемността на съседите, както и онова, което мен е привлякло.
Драго ми беше!

Крайбрежната алея в Силиври. Малко преди да завали.

Силиври. Промоция на рибно меню с кока кола.

Лодка в Мраморно море. В неделния ден хората в Силиври се наслаждаваха на почивката. В парка свиреха и пееха, в морето - пикник.

Крехки фрески

Игра на сетивата

Всички големи и значителни храмове имат странна харизма – ако въобще може да се използва тази дума. За да влезем вътре, трябваше да използваме един страничен вход, жените трябваше да покрием голите рамене и крака, да си събуем обувките – имаше един сандък пълен с празни торбички, за да си  пренесем обувките по-лесно. В джамията беше тихо, имаше доста хора, които разглеждаха. Екскурзоводката ни обясни накратко как се молят вярващите и ни остави сами да добием впечатление. Независимо от вярата, храма носеше спокойствие – поне аз така го усетих. Чувствах се като в църква.

Древност

След като излязохме, тръгнахме да търсим микробус, който да ни закара в Азия. Как звучи само, а? Пътьом се спряхме край Египетския обелиск. Е, няма начин да не се стреснеш от древността на града, на мястото, както и да оставиш мимолетните грижи настрана. Допира с историята или отрезвява, или те завихря някъде далеч от реалността.  
Малко пообикаляхме и след  15тина минути екскурзоводката откри нужния микробус. Последва такова назидателно слово към шофьора, че искрено се изплаших, жената да не си навехне нещо устата. Той, обаче, чинно мълчеше и подкара към Босфорския мост. Пътуването продължи достатъчно, за да се успокои момичето и да ни разкаже за Долмабахче, Парка на розите (Гюлхане), Цистерните и тн. Понеже бяхме решили да използваме кратка екскурзоводска програма, сега просто минахме покрай забележителностите. Всеки щеше да си ги посети отделно,  доста са популярни и лесно се намират. Минахме през Моста и въпреки липсата на фанфари или поне камбанен звън, аз се почуствах нещо като полу хаджия. Не всеки ден прескачам до Азия де. Самия провлак е особено място. По него пътуват кораби, плават лодки, рибари   , къщи, вили, красиви местенца са нанизани по бреговете, да не говорим за дворците. Има място за всеки и за всичко, независимо колко си голям.  

От Запада към Изтока. Минаваш по моста и си на прага на напълно различен свят.

Омара и платноходки

Красноречиво

Красота

Поглед от Азия

Мостът

На азиатския бряг, бяхме надлежно осведомени за цените на имотите край и под моста, и разтърсени от невероятните им висоти отидохме да пийнем кафенце, чайче – каквото имаше. Като правехме поръчка за кафетата, сервитьора попита (с превод от екскурзоводката естествено) какво го искате – голямо, малко или средно. Таман да отговорим и придружителката ни информира, че това било въпрос за количеството захар, не за милилитрите. Много забавно ни се видя. Сега, когато понаучих  турски (колкото уверено да си изкарам боя) щях веднага да отговоря : orta – средно демек. Щото турското кафе, според мен, трябва да сладни.
Като точка на организираното, решихме да сложим посещението на известната Желязна църква, Св. Стефан. Невероятно красива!  
Докато пътувахме към мястото, забелязахме край пътя паркове, градини или просто зелени тревни площи – навсякъде имаше хора: семейства с деца, без деца, просто компании… Почти при всички димяха малки барбекюта, хората си правеха пикник. Уточнявам, че беше събота и това било нещо като задължително събитие – жителите на града използваха почивните дни, за да си починат на открито.
Стигнахме до Св. Стефан – църквата беше разположена в малка градина (после прочетох, че е била разположена в частен имот на Княз Богориди. Неговата история е доста интересна, може по-късно да се опитам да събера материали).
Ето и допълнително инфо за сградата:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_(%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4)

Самата църква е много интересна и повтарям: великолепна.  Всичко в нея,  (с малки изключения за някои декоративни елементи) е желязно. Дори стъпълата и парапетите, самия втори етаж – всичко е железно.  А като поседнахме за почивка в градинката, аз отново се почувствах спокойна и омиротворена. Явно и този храм има силна харизма – като място докоснато от Бог.
Поради неизяснени въпроси и проблеми в Българската Църква, една необходима реставрация е била доста затруднена. Екскурзоводката разказа, че български фамилии от Истанбул, събрали нужните средства и направили каквото трябва, за да спасят постройката и символите, които представлява. Но били много обидени на църковните власти в родината, поради незаинтересоваността им. После с тъга продължи, че измежду тези семейства имало доста богати и било голяма чест да станеш снаха в такава фамилия. Това, обаче, било просто мечта. Някак си успяхме да почувстваме искрената и горест и малко се умислихме по проблемата, но магията на това кътче от българската история и на древния град, който ни обгръщаше, са виновни да не вземем по присърце този житейски казус.

Желязната църква

Св. Стефан

Под влияние на завладяващата космополитност на града, се отдадох на философски размисли за същината на религиите и спрях да разсъждавам почти веднага. Умът ми, твърде малък, отказа да мисли и предпочете да даде път на емоцията.  
След като си тръгнахме от храма, решихме да минем през Египетския пазар. Много исках да си купя подправки и това било най-доброто място.  Самият пазар представлява големичка правоъгълна сводеста сграда и там (както приляга на гореща туристическа точка) се предлагаха естествено много туристически атрибути: всякакви сувенирчета, облекла за ориенталски танци и прочее, те по-скъпичко вървяха, но …
Тук е мястото да направя неприлична забележка:  Момичета, внимавайте. Сред тълпите, ненадейно, може да усетите неприятно опипване по някои характерни места.  На по-висок риск са изложени по-пищните дами, както и онези, облечени с панталон или по-къса пола. Държа да подчертая, че това не е задължително да ви се случи, но нас ни предупредиха. Една от жените в групата сподели – става така неочаквано и всички около теб са с каменни физиономии, че не разбираш как и кога е станало.  За това гледайте около вас да има мъж, който поне си дава вид, че ви следи внимателно, за да пресече подобни мераци. С тази информация не целя да засегна никой и не искам да нарушавам очарованието на разказа (поне се надявам да има такова), просто доста се смяхме след случката с жената и решихме единодушно, че това е част от екзотиката на нещата.
Докато се чудех какво и от къде да си купя, на една маса видях връзки канелени пръчици. Спрях се очарована и готова да пазарувам, че даже не усетих как успях да се спазаря.  ОООО, булгаристан, комшууу, заповядайте!  Веднага ми подадоха реплика. Когато продавача каза 5 лири за връзка, тръгнах да си ходя, че веднага ми свалиха на 3 лири.  Като за комшия, нали? Момчето искрено ми се радваше и правеше САМО НА МЕН СПЕЦИАЛНАТА ОТСТЪПКА.  Каква глупачка – съгласих се. Ей тъй, за сладостта, трябваше да се попазаря още малко, то си беше ясно, че вземам канелата. Между другото пръчици  от тая връзка още се намират из къщи. Купихме си подправки и разни други неща и решихме да търсим нетуристическо място за хапване.  За жалост едва сега научих, че в Египетския пазар имало магазинче, където могат да сътворят специално за теб парфюм. Това го разказва BZ във форума на БГ мама.  Не разгледах съвсем всичко там, но виновни бяха гладните от групата ни (а тези гладните бяха мъжете естествено), които гледаха като изпосталели вълчета напролет.  Т.е. не бързайте!

Нашенските сергии. Само дето са по-отрупани. И въпреки всичко ти става мило и родно. Близко. Така сме омешани на Балканите, че кой от къде е никога няма да разберем.

Пълни окото. И ти се ще да грабиш с пълни шепи.

Когато  тръгнахме за Истанбул, нямах никаква идея с какво ще се срещна. Интересно ми беше и толкова. На границата разглеждах турския митнически пункт – имаше туристически плакати, чашки чай по бюрата  – недопити, както и празни. Беше привечер. Сменихме малко пари и потеглихме към Мегаполиса. Първото впечатление беше за пътя. Нямаше дупки. След това заспах и се събудих някъде на магистралата преди големия град. Колкото повече наближавахме изхода на пътя, толкова повече коли отминавахме, а и ни застигаха.  Скоро застанахме на опашка. А около нас имаше возила от всякакъв калибър .  Нови модели с пътник, два най-много, по-стари коли  извозваха цели семейства. Най-впечатляващи бяха камионите, натоварени на няколко етажа над кабината, обвързани с въжета и омотани в платнища.  Макар да си подсвиркваха, шофьорите се държаха прилично.

Най-накрая влязохме в Истанбул. Море от светлинки, табели и пътища като лунни пътеки . Не улици, не булеварди, а пътища.  През нощта движението беше също така интензивно, както през деня. Така си мислех. През деня колите буквално се втечняваха и заливаха всеки сантиметър свободно пространство. Правилото, което се съблюдаваше: пази задницата на предния. И всички караха с лакът върху клаксона.  

Беше късно – към 23.00, но  уцелихме нужната посока и добри хора ни помогнаха да намерим хотела.  Преди да влезем в стаите, оставихме багажа на рецепция и тръгнахме да хапнем. 

Пътешествениците по призвание са казали, че за да усетиш една страна, трябва да се потопиш в нея, да забравиш туристическите маршрути и да тръгнеш по малките улички.  Понеже ние бяхме в старата част на Истанбул не можахме да избегнем туристическия полъх в обслужването, но се опитахме. Отворения наблизо ресторант не можеше да предложи нищо за хапване, но едно момче, което имаше неопределена длъжност (управител ли беше, собственик ли, само канеше гости по масите ли, така и не разбрахме) се зае с проблема. Каза, чакайте малко, сега ще ви намеря място с работеща кухня и то ей тука така, съвсем наблизо. Това всичкото го изрече на турско-англо-български вокален жестомимичен език, но се разбрахме от раз. След три минутки повика с пръст малката ни група и като завихме зад ъгъла, видяхве едни сервитьори да подреждат едни маси на тротоара, сложиха покривчици, столчета и заповядайте, готово е.  В последствие разбрахме, че имаме баш сервитьор и сложна система от калфи и чираци. Баш майстора взе поръчката, а после ни видя сметката и прибра паричките, а останалите носеха чинийки, чаши, ястия – всеки носеше каквото там трябва според позицията си. Вихър от обслужване (а имаше и още маси). Града си работеше около нас, светеше си, движеше си се, без да се впечатлява от налазилите го туристи, но ми се струваше, че гостоприемството си е съвсем искрено.  След като въодушевено коментирахме менюто, пийването, а и хапването, някой от сервитьорите донесе две плата плодове. Да си разпуснем душата още мъничко (малко трудно стана, щото вкусни бяха кебапите преди това и място не остана за друго). Въпреки че не беше ги поръчал никой, хората си знаеха работата – едва ли щяхме да спим спокойно, ако нямахме плодове на масата. Оказа се, че на много места използват този трик – да ти донесат нещо без поръчка. Всяко заведение си ползваше екстрата с различна цел: веднага щом седвеш пред теб се появяваха чинии с изумителни вкусотийки – да те задържат  или да се отпуснеш докато чакаш онова дето си си поръчал, или просто да те поглезят.  Знам ли. Но беше нещо ново за мен и много ми харесваше. 

На другия ден станах по-рано и погледнах през прозореца на стаята. Искам да кажа, че празно място между сградите не видях. Оползотворен беше максимално всеки сантиметър. Сега си дадох сметка, защо стаята ни беше толкова малка, а коридора с много чупки (избрали си бяхме по-обикновен хотел). А после,  свежи и наспани, закусихме в хотелската трапезария. Управата искрено се стараеше и имаше странно подобие на кафе (по-късно разбрах, че турците не пият кафе на закуска, също така и други работи си обясних по-късно), някакви колбаси и други обичайни за Авропата неща (конфитюри , масло и тн). Прелюбопитни зачакахме екскурзовод някакъв, която естествено закъсня.  Отидохме пеш до Синята джамия, тя беше съвсем наблизо. Въпреки очакванията ми, нищо необичайно не видяхме – магазинчета, парк един хубав, даже напротив улиците ги почуствах странно близки, познати. Малко гюролтия, малко жега, хора като у нас. И все пак долавях усещането, за нещо по-лежерно, по-спокойно наоколо. Е, когато стъпихме на улицата пред Св. София, а после и на площада пред Джамията  видяхме каквото си мислехме: туристи – на групи и самостоятелно,  забулени жени (екскурзоводката обясни, че облечените в черно жени, със закрити лица са по-скоро арабки), хора, които просто си почиваха по пейките. Защото на площада пред турския храм имаше пейки, подредени като в лятно кино. Имаше и най-разнородни търговци: мъже-продавачи на шалове,  бижута,  сандали, вода, деца предлагаха пътеводители, имаше дори бозаджия. Той, обаче, продаваше сок ,  тъй като беше горещо.

Една от най-красивите сгради по света